Пътеката на вечноста

Отново бях в едно от мрачните си настроения, което ми се случваше доста често напоследък, а това изобщо не ми харесваше. Чувствах се сякаш стените в къщата всеки момент щяха да се стеснят и да ме смажат. Затова станах от дивана, на който така удобно се излежавах, взех черното си кожено яке, метнах го през рамо и излязох от къщата. Не бях в особено настроение и за питие, което беше наистина много учудващо, затова реших да се разходя из гората. Докато се осъзная вече бях на пътеката на вечността. Вечност. Хмм, точно такъв ми се струваше и живота, който имах и който щях да продължавам да имам. Усмихнах се доволно на мислите си и спрях да вървя. Просто седях на едно място, вглеждайки се в далечината. Пътеката напред ми се струваше безкрайно дълга, но това й придаваше допълнителен чар. Докато мислите ми препускаха една след друга, усетих чуждо присъствие, което ми бе до болка познато.
- Катрин. - казах със спокоен глас и извъртях глава назад към нея, след което се усмихнах надменно и се загледах в шоколадовите й очи.

Администратори Join date : 13.10.2011

Отново бях изпаднала в някакво странно настроение. Любимото ми занимание,измъчването на Елена, днес не ми се струваше толкова интересно,а правенето на нея още по-малко въпреки,че ставах все по-добра в него.
Реших просто да се разходя в гората. Понякога обичах просто така да си спомням за предишните времена. Когато имах и двамата братя Славатор...толкова беше хубаво. Но не се и съмнявах,че и сега пак ще стане така в определен момент.
А в този ред на мисли, по някакво съвпадние сякаш от нищото се появи Деймън. Разбирах се и да опитах да се скрия той щеше веднага да усети присъствието ми както и всъщност стана.
- Катрин. - каза той с равен глас.
Усмихнах му се самодоволно.
- Здравей,красавецо.
Приближих се малко към него.
- Да не би Мистик Грил да е затворен и Елена най-после да е умряла,че си тук сам? - повдигнах вежда.

При думите на Катрин на лицето ми плъзна една голяма усмивка и започнах да се смея, но за крактко. После отново върнах сериозното си изражение. Направих още няколко крачки към нея, като с това скъсих още повече разстоянието помежду ни.
- Не, доколкото знам Мистик Грил е отворен и Елена е там. Жива и здрава. - усмихнах й се самодоволно.
- А аз .. просто имам нужда от време за себе си. - намигнах й и повдигнах леко едната си вежда.
Стоях на около метър разстояние от нея като скръстих ръце пред гърдите си.
- Ами ти какво правиш тук? Да не би да се оплаши от новия Стефан и искаш да се гушнеш на сигурно при мен? - нагла усмивка се стече по устните ми докато я наблюдавах.
Какво ли беше замислила сега, че тя също да бъде тук и да попадне точно на .. мен.

Администратори Join date : 13.10.2011

Стефан ли? Да,новият Стефан ми допадаше още повече,но пък имаше един основен недостатък - не беше така лесен за манипулиране,заради изгубената си човечност.
Докато Деймън далече от Елена,е това вече си беше постижение. В последно време беше лепнат за нея и май дори спеше в къщата й.
При последната мисъл ми стана малко смешно,но бързо скрих усмивката си.
- А какво правя аз няма значение. Важното е,че е за добра кауза.
Деймън се изсмя.
- Ти никога не правиш нищо за добра кауза Катрин. Освен,ако добрата кауза не си ти.
Аз също се изсмях.
- Може пък да съм се променила. - лъжа,но да видим дали щеше да се хване.

- Ти? Да си се променила? - зададох въпросите си със зяпнала от изненада уста, а после започнах да се смея и едва спрях.
Не познавах Катрин от вчера, за да знам каква е и на какво е способна.
Щеше да направи абсолютно всичко, за да постигне желаната от нея цел.
Тя беше егоистична и умееше да манипулира всички и всичко както на нея й е удобно.
Правеше го дори и с мен, но това остана някъде далеч в миналото. Сега вече нямаше тази власт над мен.
- Сериозно Катрин, защо си тук? - попитах я, а гласа ми стана твърд.
С вампирска скорост застанах зад нея като едната ми ръка бе около корема й, а другата около врата.
Сведох леко глава и устните ми докоснаха нежно шията й.

Администратори Join date : 13.10.2011

Деймън и игричките му...беше същия,като мен и точно затова го харесвах. Все пак бях по стария вампир в случая и не ми беше много трудно да се изплъзна от прегръдката му,въпреки че,честно казано нямах нищо против устните му по шията ми и ръцете му около тялото ми.
- Каквото и да правя дали ти влиза в работата? Не,че е нещо важно,всъщност съм просто на разходка тук,но ти отдавна спря да бъдеш важна личност в живота ми,че да се интересуваш от плановете и намеренията ми, Деймън. - още една лъжа.
Братята Славатор винаги щяха да са важни за мен, но засега най-добрата стратегия беше да прикривам чувствата си и да бъда студена и коравосърдечна,което не ми беше чак толкова неприсъщо. Нали и двамата се бяха превърнали в послушни кученца на Елена...Но това можеше и да ме радва. Означаваше,че през всичките тези години не са ме забравили ,въпреки,че са ме мислели за мъртва.
- Наистина ми е много чудно,че не си при Елена. Обикновено там прекарваш времето си "за себе си". - казах с ехидна усмивка. - Но пък,ако все пак е останало нещо от стария Деймън, имам предвид,този който не играеше ролята на полушното домашно паленце на Елена,може би имам с какво да те заинтригувам.
И без това от доста време обмислях този ход. Защо да не включа и Деймън? Всичко щеше да е по-лесно с негова помощ.

Да, можеше да изглежда, че съм като паленцето на Елена, но съвсем не беше така.
Това, че се грижех за нея и й угаждах не значеше, че бях нейна слуга. Или поне така си мислех аз.
Можеше и да беше вярно това , което някои казваха и наистина да бях такъв. Но не можех да го променя, обичах Елена и това беше факт.
Беше моята тайна, която щях да крия колкото е нужно и да изтрая всичката болка, която щеше да ми донесе този мой избор.
- Аз съм мъж, Катрин. Имам нужда от лично пространство. - казах с доволна усмивка, а после бързо завъртях Катрин с лице към себе си.
Деляха ни едва няколко сантиметра.
- Повярвай ми, има доста остатъци от старото ми аз. - погледнах я ентусиазирано, нетърпелив да разбера плановете й.
Ако наистина имах изгода от това щях да видя с какво мога да бъда полезен. Оу, с какво ли? Може би с всичко, помислих си и се усмихнах доволно.

Администратори Join date : 13.10.2011

Хм. Доста устатъци от старото му аз? Не мисля. Трдуно можеше да се разпознае Деймън от близките няколко години,на който не пукаше за нищо и никой. Сега обичаше някой и това го беше променило,но промяната не беше коренна. Просто се беше върнал към човешката си същност и се държеше с Елена,точно както и с мен,преди да превърна и двамата братя във вампири.
Това ме навеждаше на мисълта,че и двамата са влюбени в нея просто защото е по-новата ми версия,странно нали..тя самата беше толкова скучна и безинтересна,че се чудех как изобщо може да има някой да я харесва,а какво остава да бъде влюбен в нея.
- Щом казваш. - прошепнах предизвикателно и скъсих още съвсем малко разстоянието между нас - Ще ти повярвам,колкото и да не ми изглежда така,защото ми трябва партньор в престъпленията.
Усмихнах се показвайки перфектни бели зъби.
- Отиваме на малко пътешествийце,щом си съгласен. Ще събудим най-древния,за да се оттървен от най-злобния. Отиваме при Майкъл.

- Да събудим Майкъл? - повторих след нея и повдигнах учудено едната си вежда.
Идеята беше доста налудничева, но в същото време и предизвикателна, което я правеше доста интересна. Майкъл доста щеше да ни помогне да се отървем от самовлюбения Клаус, който създаваше толкова много проблеми. И най-важното, с убийството му идваше и свободата на Стефан, която толкова желаех.
- Сългасен съм. - усмихнах се самодоволно като я гледах право в шоколадово-кафевите очи.
Бавно повдигнах ръката си към лицето й и отместих един кичур коса, който беше паднал отпред и го закачих зад ухото й. Боже, как ми се искаше на нейно място да бъде Елена. Поклатих глава и изпратих мислите си далеч от главата си, а след това рязко се отдръпнах на страни и скръстих ръце пред гърдите си.
Не смятах да се вързвам отново на игричките на Катрин и да попадам в мрежите й. Достатъчно си бях патил в миналото заради тази моя грешка. А и вече не изпитвах нищо към Катерина, важна бе Елена - нейното щастие, нейното здраве.
- Е, да тръгваме. - подканих я и пуснах ръцете си свободно надолу.
- Знаеш къде се намира Майкъл, нали? - попитях я и повдигнах вежди, чакайки отговор.
Ако нямаше адреса просто не виждах как щяхме да го намерим и да изпълним малкото си приключение.

Администратори Join date : 13.10.2011

На моменти имах чувството,че на Деймън му се искаше да направи нещо. Да ме целуне или нещо от този род,но се спираше. Дали мислеше за мен,като Елена?! Все пак аз бях по-добрата от двете. Тя беше някакво мое бледо копие и никога нямаше дори да ми стъпи на малкия пръст,но какво да се прави. По някаква магия Салватор,просто я харесваха.
Но сега не ми се мислеше за това. Да намеря Майкъл беше важно и за мен. Все пак исках да си отмъстя на Клаус , и то много. Нямаше да забравя лесно унижението ,на което ме подложи.
- Мислиш ли,че бих тръгнала на такава мисия неподготвена,Деймън? Все пак аз не съм Елена и не изскачам пред опасностите ей така,без повод само колко да ме убият. Ценя живота си.
На него му се искаше да каже нещо,за да я защити вероятно,но дори и той трябваше да признае,че тя си имаше склонност към саможертва. Но сега не ми се мислеше за нея.
- Щом си съгласен можем да тръгваме,но ще ни трябва кола. - допълних.

пп: Пиши как взимаме колата ти,после аз ще пиша в раздела извън Мистик Фолс.

Колкото и да не ми се искаше да призная, Катрин беше права относно думите си за Елена. Вярно, че тя обичаше да се втурва във всякакъв вид опасности, застрашавайки живота си без да се замисля и без план как да се измъкне. Сякаш знаеше, че аз ще бъда точно там, за да я спася.
Точно така, не Стефан, а аз. Не ме интересуваше колко проблеми щях да си навлека, само за да спася живота на Елена, а Стефан .. той винаги мислеше за всичко и как да не оставя следи.
Понякога се случваше да нараня Елена, но въпреки това в края на деня тя бе жива и здрава.
Реших да не казвам нищо, затова просто замълчах.
- Знаеш, че имам кола. - отвърнах хапливо на думите й и тръгнахме към къщата на Салваторе, за да вземем колата, която се намираше там.
Не след дълго стигнахме до там и се качихме в колата, готови да тръгнем.
- Хайде Катрин, днес ти ще си моят пътеводител. - заядох се с нея и се засмях. Запалих двигателя и тръгнахме към мястото, където се намираше Майкъл.